След като премина еуфорията от това изключително красиво състезание е време за трезво обобщение и анализ.
Ден 1: Работа, работа, полет, полет и оп кацнахме със сестра ми във Венеция. Горещо време, задушно и влажно, бързо зарязваме раниците в хотелчето и се отдаваме на туризъм. Разходки из каналите на Венеция, вечеря край Риалто, суетене из малките улички… Абе много добре почва “кратката лятна почивка“. От време на време се замислям, какво ме очаква през следващите дни, припомням си профила на трасето между пунктовете, денивелация, спускания… и все още не мога да приема факта, че мога да избягам с кеф тия 120км баири… И така в мисли и пот едвам заспивам.
Ден 2: Закусваме стабилно и се отправяме към автобуса за Кортина, а в него са се натъпкали само бегачи, кой с голям часовник, кой с бегаческа шапка или маратонки… абе личат си всички от далече. Всеки се суети с леко прикрита усмивка, а със сестра ми обсъждаме бегачите около нас – кой на каква дистанция ще бяга, кой ще ме изпревари и кой няма да стигне и половината 😉
Гледка към Доломитите, 2017
Ехх Кортина… скали, камънак от всякъде, а самото градче е сгушено между тях. Тук схемата се повтаря – настаняваме се в хотелчето, зарязваме раниците и директно към старт/финала и зимния стадион, за да си взема състезателния пакет. Тия италианци са много отвеяни! 2 пъти ми проверяват екипировката (може би защото се бях появил доста официално – с ризка и шорти 😉 ). С повече ръкомахате и обяснения се разбрахме, разходка из експото, малко шопинг и наредихме програмата за следващите 2 дена. Разпределих багажа за drop-bag-a, и това какво ще нося с мен. Разходки, сладоледи, вечеря, италианско винце, мазна пържола и марш в леглото! Градушката и поройният дъжд подейства едновременно отрезвяващо и леко притеснително 😉
Tofana di Rozes Peak (3225m), in Dolomite Alps, Running up the trail to the top
Ден 3 The Day!: Наспахме се добре! УРА, вън е ясно и няма следа от снощните облаци. Закусихме стабилно и бегом към кабинката за връх Rosso Tofana (3250m). А горе уникална гледка – снимки, почивка, откарахме там половин ден, наслаждавайки се на гледките и обяснявайки на сестра ми, през къде ще бягам и къде ще заобикалям (е почти нацелих маршрута отгоре). Хапнахме по един ябълков щрудел с джинджифилов чай и обратно към Кортина, напазарувахме стабилно и се прибрахме да събираме багажа. Ядене, екипировка, drop-bag, обувки, мазила… разни чудни отвари… преглед на трасето, контролни времена + 3 часа сън… и съм ГОТОВ за екшън!
Един час преди старта се загнездихме в началото на тълпата и си пазихме удобното място за старт. През цялото време се чудех какво забравям, готов ли съм, ще успея ли да издържа цялото бягане по план с моето темпо, ще успея ли да устоя на всичките негативни мисли в главата и да издържа на физическите такива… Просто не знаех какво да очаквам от себе си, иначе трасето и профила ми беше в главата!
Тълпата изведнъж се компресира, обстановката се нажежи и се почна броенето 10-9-8…3-2-1 СТАРТ и цялата тълпа тръгна, първите 200-300m просто се стремях да не падна и да не блъсна някой в навалицата. След края на пешеходната улица групата се разреди и аз си хванах едно спокойно темпо, много хора хвърчаха покрай мен с темпо към и под 4мин/км, аз си държах първоначално комфортните 6мин/км докато дойде баира и влязохме в гората. До тогава горе-долу си намерих мястото в тълпата и нямаше вече изпреварвания и хора, които да ме бавят… Тук влезнаха в действие щеките.
След първото изкачване вече бях вир-вода 😉 В добро настроение, сложих слушалките и извадих нещо да си хрупам… намалих още повече темпото. Влезнах в един спокоен ритъм и оп вече бях на първия пункт Ospitale. Напълних бутилките с вода, огледах масата с храна просто за информация, изкарах един сандвич от моите и продължих. Хапнах в движение и изкарах щеките за едно изкачване, поле леко равно и след това се влизаше в една дълга долина с остри върхове от двете страни (Добре че предишния ден успях да разгледам пейзажа от Тофаните). С настроение бутах нагоре, припявайки си на ум и изпреварвайки бегач след бегач.
Спрях на едно поточе, охладих се и като тръгнах загасих челника, а над мен едни звезди, едно ясно небе… трябваха ми 2-3мин, за да могат очите да свикнат и тогав се откри невероятна гледка – от двете страни остри зъбери, а между тях безброй звезди. Усетих се, че повече гледах нагоре вместо в краката си. Някак си се откъснах от това бреме, че съм на състезание, а вместо това се носех нагоре към звездите.
В края на изкачването вече свърших водата, но ме очакваше само спускане. Леко по лека в редичка преминахме едни стръмни серпентини, след което стигнахме до междинен пункт, на който ме чекираха. Попитах за вода, но човека само кимна отрицателно с глава и аз продължих. Следваше едно лудо спускане, на което реших да пораздвижа краката, тъй като почнаха леко да се одървят. Сменях ритъма – ту по-къса крачка, ту по-дълга и вече в края на пускането се усетих че се нося с темпо под 4:30мин/км. Вдигна ми се настроението, живнах след това унасяне из звездите. И оппала.. вече съм на пункт Federavecia (33km, време 04:34h). (Много добър тайминг, малко след уречените 4 часа, но още като направих плана нарочно го планувах по-оптимистично, че да имам стимул, да не се моткам в началото!). Всичко е наред, напълних бутилките, малко кола, малко лимон и филия със сол и газ нагоре. В движение изядох още половин сандвич от моите, цял ми дойде в повече. Изкарах щеките и почнах да копам… колкото можех бутах с ръцете… Първото тежко и дълго изкачване. По средата на изкачването вече бях изпил едната бутилка вода, хапнах нещо сладко и малко преди езерото Misurina усетих как батериите почнаха да ми падат. Водата пак свърши и затова не можех да преглъщам сандвичите. Подкарах го с леко и лежерно темпо покрай езерото, следваше кратко изкачване, което вече взе да ми дотежава… Вече си мислех, колко късно идва първия сблъсък със „стената“ – чак след 40км. Но на следващото малко езерце имаше чешма. Изпих цяла бутилка вода, взех изотонична таблетка, хапнах и хайде обратно нагоре към Rif.Auronzo и Чиметата.
Точно в този момент вече слънцето огряваше съседните върхове в червени тонове, уникално и много зареждащо. Вече реших че няма за къде да бързам, а от тук нататък графика беше доста благосклонен към спирки за снимки, гледки и повече почивки. Подкарах го леко нагоре и след още час вече бях на пункт Rif.Auronzo (48km, 07:40h, и 8:03h на тръгване). Поддържах изоставането и затова реших да си почина добре – супичка, сандвич, снимки и айде пак. Покрай Tre Cimme (Drei Zinnen) се въртях като пумпал, хилех се като малко дете от радост и зяпах невероятните гледки малко след изгрев.
В началото на спускането хапнах сладко и след 10мин не можех да се спра надолу. Настигнах един испанец, с който спуснахме цялата долина с прилично темпо като на места, ту аз избързвах, ту той ме изпреварваше. В края на спускането започваше един 6-7км участък с постоянно леко изкачване. Бях решил да изкарам цялата отсечка до пункта Chimabache без да спирам, и така стана. С приятно темпо от 6-6:30мин/км и парещо слънце ги изядох тези километри и ухилен влезнах в пункта, където ме чакаше сестра ми с нова порция сандвичи, приятни напитки и нови дрехи (66км, време 10:33h). Половината свърши… оставаше още толкова.
Починах добре, сестра ми се суетеше покрай мен и се чудеше, с какво да ми помогне. А аз и разказвах, през къде съм минал и колко е красиво. Тук бях заделил 1 час по график, затова не бързах, а и с него имах възможност да компенсирам, ако изоставах много. След кратък разбор събрах катуна и тръгнах на ново предизвикателство – втората част от състезанието. Вече ми дойде вдъхновението да се заяждам и да бъзикам останалите бегачи. Още първият италианец, с който се разминавахме няколко пъти по трасето се закачи на мой бъзик да бягаме „…че нали сме на състезание, а не на преход“ и с него изкарахме 1-2км, обсъждайки кой как се чувства в момента и дали ще изкараме до край. Като дойде баира той спря да бяга, а аз продължих с леко темпо нагоре. Тук слънцето вече напичаше здраво. Изкачването продължаваше 5-6км по черен път, а аз реших да гоня всяка сянка по пътя. Тъй като вече непрестанно ме гонеше жажда. В края на изкачването вече привърших водата и добре че имаше мобилен подкрепителен пункт, където за съжаление водата вече беше свършила, имаше само изотонична напитка и кола. Сипаха ми половин чаша кола и ме отпратиха, където след 4км ме очакваше пункта. На спускането вече почнах да отпадам физически, основно заради липсата на вода. Достигнах пункта Malga Ra Stua (76км, 13:15h), по план само 15мин закъснение. Хапнах супа, изпих 1 бутилка вода, изотонична напитка, и тръгнах. По спускането надолу изядох още един сандвич и се готвих за дългото изкачване, което ме очакваше.
В края на спускането вече бях възвърнал силите си и почнах да катеря със щеките, очакваха ме 3 поредни стръмни изкачвания, плато и още едно последно изкачване общо 10км с 900м+. Но още на първото заради жегата пак ми свърши водата. На една река се освежих и напълних бутилката, но не исках да пия от нея заради варовиковата скала наоколо… долината, в която се виеше пътеката беше много дълбока и красива. От едната страна се виждаха високите върхове на Тофаните, а над нея слънцето печеше така силно. Домъкнах се до платото преди последното изкачване, а устата вече отдавна ми беше пресъхнала. Гладен и жаден едвам се движех и мечтаех да се появи пункта с чешмата. Точно преди тотално да се отчая покрай мен мина Здравко. Добре че му прочетох името на номера и го заговорих. Последвах го нагоре, въпреки че не можех да поддържам темпото му.
Last meters before the check-point at Rif.Col Galina
След 10-тина мин стигнах до чешмата. Там си поговорихме със Здравко, той тръгна, а аз реших да почина повече, за да се възстановя по-бързо. Пийнах добре, хапнах и отново нагоре… Вече свеж, но с тежащи крака се движех нагоре. Изкачих билото. Целият преход в долината ми се стори цяла вечност и безкрайно дълго. Отгоре на всичко и GPS-а ми показа едни 3-4км допълнително, които за малко да ми разбият планинг-а за трасето. Добре че в графика бях предвидил повече време за това изкачване. Издържах! Вече прескочих билото и точно там ми се върна заядливото настроение. Засякох се с едни катерачи, които бъзикнах за катеренето и ги разсмях… с по-младият от двамата повървяхме заедно и се заприказвахме. Той разказа какво са катерили същия ден и как всеки уикенд е тук в Кортина на някой маршрут. На тунела в края на спускането видях че има фотограф и тръгнах да бягам. Оправих стойката, удължих крачката, усмивка и „щрак“. Готово! Снимката трябва да е 6… а сега да се добера до пункта. С бодра крачка минах последното спускане и ето го пункта Rif. Col Gallina (94km, време 17:59h).
Тук ме чакаше сестра ми със зеленчукова супа, нови дрехи и маратонки. Хапнах доволно, оплаках се за тежкото изкачване, заредих се с нова доза мотивация за последните километри и хайде пак нагоре. Тук почна да гърми и трещи. Приех, че последните километри ще са интересни и кални. Почна да прехвърча, сложих ветровката и почнах да бутам отново със щеките нагоре. Нямах сили в краката за бързо изкачване затова бавно, но постоянно без почивка изкачвах нагоре. Дъжда мина толкова бързо, колкото и дойде. На върха имаше мъгла и духаше, но нямаше дъжд. В кратките моменти през мъглата се откриваха уникални гледки.
На изкачването се засякох с една руса шведка, с която се заяждахме за маратонкитe. Оказа се че работи за Saucony Швеция. Поприказвахме доста приятно с нея, но дойде спускането я зарязах, пуснах крачката. На надолу краката се носеха сами и беше доста лесно, на изкачванията си охках и пъшках. Задминах група поляци, поздравявайки ги на полски, с което доста ги шашнах и даже не можаха да ми отговорят. Явно вече километрите им идваха в повече. С едното момче продължихме заедно, като всеки се оплака какви са му болежките. Като разбра, че се готвя за яко спускане накрая и изчезна по баира нагоре. Аз си продължих в лекото и прилично темпо покрай острите чукари и ливади с носеща се мъгла навсякъде около мен. Леко полека стигнах до пункт Passo Giau (104km, време 20:18h). Налях вода и газ напред. В движение едвам изядох половин сандвич от моите и навлязохме в един голям циркус, а от там един бегач вече се връщаше. Питах го какво става, а той „Аз съм до тук! Стига толкова“. Зачудих се защо така, като има само още 15-18км, но като видях пътеката и бегачите напред, през къде минават и разбрах защо се отказва. Последното по-дълго изкачване беше брутално… през най-стръмната част на склона директно нагоре 400-500м изкачване и то на 107км след старта. Стиснах зъби, хванах ритъм, а със щеките бутах, колко можех. Крачка след крачка, с повече инат го изкачих почти без почивки. След това хапнах, каквото можех и почнах да бягам по лекото нанадолнище, изкачих последната порта и се откри долината на Кортина.
РАЗГЕЛЕ, вижда му се края. От тук надолу бях решил, че ще бягам цялото спускане грубо 12-14км до финала. Тръгнах леко надолу, като се стремях да увеличавам малко по малко темпото. Краката бяха добре. Започнах да изпреварвам бегач след бегач. След 3-4км стигнах последния официален пункт Rif. Croda del Lago (111km, 21:59h). Ухилен до уши само попитах къде е изхода, а момчето ме пита – „А няма ли да хапнеш и пийнеш нещо?“ Аз му отвърнах, че има само 9км до финала, за какво ми е да ям? А на пункта седяха 10-15 бегача с леко празни погледи някъде в далечината. Склоних да си напълня бутилката с вода и бегом надолу. От тук следваше брутално спускане по тясна пътека, а аз хвърчах надолу с темпо може би към 5:00мин/км. Вече беше тъмно и затова бягах с челника. Изпреварвах постоянно, не ми пукаше от нищо, с кеф газех в калта и се наслаждавах на последните километри. Едни франсета се шашнаха, когато ги изпреварих на едно кално спускане, където те се спъваха, падаха. А аз ухилен ги поздравих и изчезнах в тъмното. Знаех че горе долу ще финиширам по график и вече нямаше, какво да ме спре до финала.
По едно време ми се причуха стъпки зад мен. Обърнах се и нищо не видях. Пак чух стъпки. Нямаше как да ми се причуват подобни неща. Бях с целия си акъл. Тъкмо се зачудих какво ме гони и на един разклон седяха двама доброволци. Разминах ги, а зад мен се чу “Чинкуе километри“, а те отговориха положително… Не можах да повярвам, че някой бяга толкова бързо по това спускане и че даже ме настига.. и то БЕЗ Челник. Изчаках го, бъзикнах го с „Ти нямаш ли челник“, а той ми отвърна – „Да бе имам 2 в раницата отзаде“ 😉 Голяма шматка! Започнахме да бягаме заедно, чак до финала се дърпахме и гонихме на места с темпо под 4:30мин/км. Изпреварвахме на ред всякакви бегачи. Влезнахме в Кортина. Виждаше се високата кула с камбаната на финала, а пред нас една доста здрава жена бягаше прилично към него. Решихме, че трябва да я изпреварим, ускорихме надолу и чак до самия център поддържахме стабилно темпо към 5-5:30мин/км. Кратко изкачване и вече бяхме на пешеходната улица към финала. Хората поздравяваха, радваха ни се. А италианеца, с който бягах крещеше от радост на всеки, който види. Изправих стойката, удължих крачката, Усмивка! И…
ФИНИШ 23:01:19h! Overall: 495 / Male: 452
Уникален и много зареждащ край на тази легендарна ултра.
Finishing Lavaredo Ultra Trail 120km with a smile
Posing at the finish line with the official Finisher vest 😉 Lavaredo 2017
Изводите:
© Copyright 2017 Plamen Balzhiev.
